ПЪТЯТ

Пътят бързаше, надпреварваше се с колите, които се носеха по него. И той като тях си имаше задача. Трябваше да препаше с колана си разпуснатата роба на Земята. Тя беше сменила пролетно-зелените си одежди с топлите багри на лятото и дрехата й беше станала приказно красива. Узрелите й житни коси се вееха от Вятъра, а той често закачливо си играеше с тях и ту ги сплиташе, ту ги превиваше до земи. Очите й грееха в усмивката на Слънчогледите, които изглеждаха срамежливи, но нежните милувки на Слънцето ги караха да отправят благодарствения си поглед нагоре. Понякога Облаците му правеха сянка, а Дърветата му създаваха прохлада поклащайки клоните си за поздрав:    - На добър път! На добър път!
А Пътят забързано продължаваше, защото зелените поли на лозята се бяха надиплили и разпилели чааак до Планината и трябваше да препаше и тях. Бързаше и така се беше увлякъл, че пропусна знака " Стоп " и от Главен Път се беше превърнал във второстепеннен. Неусетно сви в посока без указтелни табели, а той беше свикнал да ги следи и да се ориентира по тях. Озова се пред една "височина", бавно заобиколи и тръгна по пясъка заедно със стъпките на тичащо дете и най-неочаквано се цамбурна в Морето. Изненадата му беше толкова голяма, че се нагълта с вода и за малко да се удави. Слънцето го видя, засмя се и протегна ръцете си, за да го извади и го поведе по пътеката си. Двамата се смееха с детските гласове на брега и се къпеха в Морето. Неусетно Пътят стигна хоризонта и Слънцето му помогна да се качи на Платноходката, която уверено се носеше по вълните. Слънцето каза на Пътя :
- От тук нататък можеш да продължиш сам, а когато ти омръзне да плуваш, можеш да полетиш на крилата на Чайката!

юли 2011
Кратки истории без начало и край