Ден за споменаване

Днес е денят за споменаване на нашите починали близки.В съботата срещу Архангелов ден,с Вяра и Надежда в Бога се молим да спаси душите им.Денят,в който си спомняме за тях с добро,за техните лица,усмивки,за обичта с която са ни дарявали....Спомняме си за тях с умиление,защото всеки от тях е оставил следа в нас,от всекиго по нещо сме взели и носим това късче у себе си,скрито някъде дълбоко у нас.И когато имаме нужда,намираме го,за да ни дари нови чувства,да стопли душата ни и да ни накара да се усмихнем....
И днес аз ще извадя детските си спомени за дядо ми Неделчо,който беше спокоен  и тих човек,но с една такава осанка,която всяваше уважение.Винаги носеше бяла риза и подпирайки се на бастуна си,който използваше по-скоро за авторитет,поел с бавни и отмерени крачки за разходка в парка.След обед се грееше на залеза на слънцето и сякаш очакваше всеки момент от нейде да се появят хората от неговите спомени.Обичаше да казва,че светът е стълба-един се изкачва нагоре,а друг е поел надолу.Имаше трима сина,толкова различни един от  друг:вуйчо ми Йордан,среден на ръст,с кръгло лице,тих затворех и за мен загадъчен.Вуйчо Наско-представям си го със сгънат,прочетен вестник,пъхнат грижливо в джоба на сакото.Вуйчо ми Ламбри-най-красивият от всички,винаги с костюм и вратовръзка,караше най-хубавото светлосиньо Рено 16.Почти не помня моята леля Костадина,но обичах да ходя на гости у тях,защото ми позволяваше да си играя със сувенирите,донесени от Германия.
Другият ми дядо-дядо Наско ми разказваше приказката за Али Баба и 40-те разбойника по най-интересния за едно дете начин и аз го слушах с широко отворени очи.Години по-късно си дадох сметка,че много неща си е измислял и версията му "малко" се различава от общоизвестната,но пък в това е чарът на този мой спомен.Когато разбойниците искаха да влязат в пещерата и камъкът да се премести,те не казваха просто "Сезам отвори се!",а  казваха "Ачик капи!!!" ,а когато заповядваха да се затвори : "Капали капи!!!"
И накрая ще спомена баба си ,чието име нося.Тя беше дребна жена,ходеше превита "на две",обичаше да шие,умееше да плете и готвеше вкусно.В един късен летен ден,беше седнала на сянка под едно дърво,режеше с ножица стари дрехи на ивици и ги намотаваше на кълбо.Ножицата  криеше от мен,защото беше разбрала по дяволития ми поглед,че кроя някаква пакост.Но аз все пак ловко я издебнах и хукнах през двора,за да изпълня "заветната" си цел-да отрежа листата на царевицата,която сякаш се беше извисила до небесата.Не знам какво  ми бяха направили тези,иначе режещи като нож листа,но изпитвах неистово желание да режа наред.Но както бягах и се спънах,и паднах и ножицата стърчеше с върховете нагоре.........И сега,спомен от тази детска "играчка-плачка" е едва забележим белег на бузата ми,който се превръща в чаровна трапчинка и умело се скрива в нея,когато се усмихвам.Така,както е в този момент,в който ви разказвам това......  :)